Имам психични проблеми - болен ли съм?


“Аз психично болен ли съм?” 


            Това е въпрос, който най-вероятно вълнува повече хора от колко предполагаме. Според данни на Световната Здравна Организация (СЗО)[1] от Европа около 27% от възрастното население (между 18 и 65 години) отговаря на критериите за поне едно психично разстройство всяка година. С други думи, през последната година един от всеки четири е преживял епизод на депресия, клинично значима тревожност (напр. панически атаки), хранително разстройство, зависимост към алкохол или наркотични вещества, биполярно афективно разстройство, шизофрения или др. За съжаление, наред с голямото разпространение на психичните проблеми, съществуват и множество погрешни схващания относно това какво означава психично заболяване и какъв е смисъла на психиатричната диагноза.


    Как да разбера дали съм болен?


            На много хора се случва да имат безсъние, тревожност, тъга, трудност да се контролират и други подобни оплаквания. Все пак, нормално е понякога да се чувстваме тъжни, ядосани, разстроени, разочаровани или объркани - тогава кога има проблем с тези състояния? "Когато започнат да прецакват живота ни", (превод от: “When it starts to screw up our life”) казва Simon Wessely[2], бивш президент (до 2017г.) на Кралския колеж по психиатрия във Великобритания и бивш началник на Департамент по Психологически медицина в King’s College London.

            Когато тъгата е толкова силна, че човек не вижда смисъл да стане сутрин от леглото, съзнанието му е изпълнено с мисли за вина и дори ежедневни действия му се струват много трудни, може би се касае за депресия. Прекомерната тревожност може да премине в чести пристъпи на паника и посещения в спешното отделение, а също и да прикове човек за дома му, където е единственото място, в което той се чувства спокоен. Постоянните промени в настроението, лабилността на емоциите и импулсивните действия на биполярното разстройство или емоционално нестабилните личности могат да станат непосилно бреме за връзките с близките хора и да доведат до тежки конфликти в семейството и работата. Постоянният и необясним страх, че “нещо лошо се случва”, грубите гласове в главата и обърканите мисли могат да направят ежедневието на пациент с шизофрения почти невъзможно. Също така могат да го отчуждят от най-близките му хора и лекаря, поради опасения, че се опитват да го наранят, докато те всъщност се опитват да му помогнат с всички сили. 


    Какво представляват психичните заболявания?


            Психичните заболявания представляват проблеми с психиката, които включват промени в мисленето, емоциите и поведението (или комбинация от тях). Тези симптоми се превръщат в психично разстройство, когато съвкупност от тях се прояви за продължителен период от време и започне да причинява прекомерно количество стрес и сериозно да нарушава нормалното функциониране. Въпреки, че в по-тежките случаи се засягат всички сфери на живота - училище, работа или личен живот, то множеството хора с психични заболявания продължават да функционират до някаква степен в ежедневието си. 


    Съществува ли лечение?


            Лечение съществува. Повечето психични оплаквания могат да се облекчат медикаментозно, с психотерапия или с комбинация от тях. За да има положителeн ефект обаче, избрания метод трябва да се прилага продължително време и интензитет и да се определи в зависимост от индивидуалната ситуация на пациента. В този смисъл лечението по-скоро прилича на поведението при други хронични заболявания като високото кръвно налягане или диабет, при които целта е повишаването на качеството на живот и превенцията на нови епизоди и усложнения отколкото на унищожаването на инфекция с антибиотик за 5-10 дни.


    На какво се дължат психичните разстройства?


            Те могат да се проявят след тежки житейски събития като грижа за много болен близък или неговата загуба, стресови събития в детството или рязка и/или значима промяна в житейската ситуация - нова работа, емиграция, загуба на източник на социална или финансова подкрепа, опасност за живота и др. 

            За съжаление, при много хора не се открива предшестващо събитие, което да обясни симптомите. Сегашните схващания относно причината за психичните разстройства придават голямо значение на генетичnата предразположеност за психични разстройства поради големия брой мащабни проучвания, които потвърждат тази хипотеза.[6]

            В крайна сметка, психичните разстройства се причисляват към група заболявания, наречена "забоялвания с многофакторана етиология”, което означава, че появата на разстройството се дължи на взаимодействието на генетчните фактори (множество гени) с факторите от средата (стрес, психотравми и др.).

            От друга страна, съществуват много заболявания на тялото, които могат да се проявят и с психични симптоми и трябва да се изключат от лекар преди поставяне на диагнозата психично разстройство. Пример за такива са някои проблеми с щитовидната жлеза, околощитовидните жлези, тежък дефицит на някои витамини, имунологични проблеми като системен лупус еритематодес, невродегенеративни заболявания като Алцхаймер, преживян инсулт, употреба на психоактивни вещества, някои ракови заболявания и други.

            Твърденията, че психичните разстройства имат само поведенческо изражение и нямат реален субстрат в мозъка са често повтаряни и напълно грешни. Съществуват много проучвания (от дълги години), които показват че има анатомични и молекулярни изменения в мозъка при пациенти с психични разстройства като шизофрения, депресия, биполярно разстройство и други, независимо от прием на медикаменти.[3,4,5]


    Какво означава диагнозата от психиатър?


            Основният смисъл на психиатричната диагноза е като на всяка друга - да насочва планирането на лечение. Ако лекаря знае, че дадена диагноза се лекува най-добре с даден медикамент или психологическа интервенция, то при поставянето на диагнозата тази добра практика може да бъде приложена при всеки следващ пациент със същите оплаквания. Диагнозата също помага да се направи прогноза за изхода от заболяването и да улесни комуникацията между лекаря, пациента, семейството му и институциите. Наличието на официален документ с диагноза може да послужи като основание за разпределяне на ресурси от здравната система в полза на пациента - реимбурсиране на лекарства от Здравната каса, отпускане на дълъг платен отпуск по болест, решение на ТЕЛК и др. 

            Наличието на диагноза, в известен смисъл, е уверение за пациента, че ситуацията му не е необяснима, мистериозна и нерешима и че вече съществува огромно количество информация и богат опит с неговото състояние, които да помогнат да се реши неговия проблем. Също така правилната диагноза може да помогне да се редуцират чувството за вина и обвинения от други хора (напр. че родителите на дете са виновни за това, че развитието му закъснява, когато то всъщност страда от аутизъм). [7] Диагнозата също така може да намали “стигматизацията” на дадено поведение или чувства и мисли, като ги определи като болестно състояние, а не като слабост на характера, ленивост или просто “прищявки”.

            В обобщение, въпреки че все още в обществото съществува стигма по отношение на психиатричните разстройства, тя е осезаемо по-малка от преди години. Това се дължи на по-голямата информираност на хората и все по-големия стремеж за помощ, а не изолация на пациента с подобни проблеми, както и на приемането им като част нашето напрегнато ежедневие. Вече все повече се знае, че пациентът с депресия не е просто мързелив, а пациентът с паническо разстройство не търси внимание, а реално има мъчителен за него проблем. Все повече се признава, че хората, които ходят на психолог или психиатър не са “луди”, а са хора с проблем и в процес на намиране на неговото решение. 



Библиография:
1. Data and resources. (2018, July 10). Retrieved from http://www.euro.who.int/en/health-topics/noncommunicable-diseases/mental-health/data-and-resources
2. Parkinson, H. J. (2016, January 29). How do I ... know if I have a mental illness? Retrieved from https://www.theguardian.com/uk-news/2016/jan/29/how-do-i-know-if-i-have-a-mental-illness
3. DeLisi, L. E., Szulc, K. U., Bertisch, H. C., Majcher, M., & Brown, K. (2006). Understanding structural brain changes in schizophrenia . Dialogues in Clinical Neuroscience, 8(1), 71–78.
4. Alves, G., Carvalho, A., Sudo, F., Oertel-Knochel, V., Knochel, C., Carvalho, L. D., . . . Pantel, J. (2015). Structural Neuroimaging Findings in Major Depressive Disorder Throughout Aging: A Critical Systematic Review of Prospective Studies. CNS & Neurological Disorders - Drug Targets, 13(10), 1846-1859. doi:10.2174/1871527313666141130202923
5. Vita, Antonio & De Peri, Luca & Sacchetti, Emilio. (2010). Structural brain abnormalities in bipolar disorder: What meta-analyses tell us. The British journal of psychiatry : the journal of mental science. 196. 245-6; author reply 246. 10.1192/bjp.196.3.245b. 
6. Group of the Psychiatric Genomics Consortium, Cross-Disorder & Smoller, Jordan & Craddock, Nicholas & Kendler, Kenneth & Lee, Phil & Neale, Benjamin & Nurnberger, John & Ripke, Stephan & Santangelo, Susan & F Sullivan, Patrick. (2013). Identification of risk loci with shared effects on five major psychiatric disorders: A genome-wide analysis. Lancet. 381. 
7. Craddock, N. and Mynors-Wallis, L. (2014). Psychiatric diagnosis: impersonal, imperfect and important. British Journal of Psychiatry, 204(02), pp.93-95.



Д-р К. Костадинов, 2018г.
Comments